Моята история

Път и избор

Автор: Мария Георгиева

Диагнозата

Моята история в репродуктивен план започва далеч назад във времето, в което бях диагностицирана с ендометриоза. Тогава бях на 16 години и нямах представа какво се случва с мен. От идването на менструацията ми на 14-годишна възраст бях свикнала с мисълта, че болката е нещо нормално, че ще отмине, че е временно състояние, че не трябва да говоря за това, че трябва да търпя. До момента, в който зачестилите посещения в спешното отделение с посинели крайници и припадъци започнаха да притесняват родителите ми и това ме отведе в болница „Майчин дом” София, където лекарите откриха 6-сантиметрова шоколадова киста на левия ми яйчник. Последва операция и диагноза ендометриоза без никаква информация от лекарите относно заболяването, освен присъдата, че е за цял живот. След лапароскопията изборът ми беше между инжекции „Даназол” и хапчета „Оргаметрил”, но и двата варианта целяха спиране на цикъла за поне 6 месеца. Тогава не разбирах защо не трябваше да имам цикъл, но идеята да не изпитвам болки всеки месец ми се стори много привлекателна. Поради финансови причини моите родители избраха лечението с „Оргаметрил” и експериментът започна. Помня как тялото ми се промени до неузнаваемост. Качих 20 кг за отрицателно време, но пък нямах цикъл и болки. Тогава си мислех, че това ще ме излекува. Помня доста ясно също как заради промените в теглото ми отнасях купища подигравки от съучениците си. На 16-годишна възраст чувствителността към външния вид е особено силно развита и негативните преживявания в тази посока остават белези за цял живот. Както си нося и белезите върху корема вече 27 години.

Две години по-късно, след първата ми лапароскопия и лечение с „Оргаметрил”, получих рецидив, с киста вече на десния яйчник. Тогава, за мое щастие и благодарение на родителите ми, срещнах и лекаря, който направи най-много за мен – д-р Маркус Еберхарт, щвейцарски гинеколог-хирург. Той беше дошъл на обменни начала в моя роден град и се съгласи да ме оперира. Почти не го помня, но съвсем скоро го открих в интернет и разбрах, че все още практикува в малък град в Швейцария. Това е човекът, чиито ръце са направили за моята ендометриоза най-доброто в хирургията през онези години, когато никой тук още дори не беше чувал за т.нар. еxcision surgery. Благодарение на него в продължение на поне 10 години, освен че нямах нито един рецидив, ендометриозата ми остана „приспана” в стадий 1. Той ми забрани „Даназол”-а и „Оргаметрил”-а и ми препоръча противозачатъчна терапия, която за тези 10 години ме спаси от болки, рецидиви и други неприятни симптоми.

През годините на хормонална терапия чух много мнения от лекари – от „забременявай бързо” до „никога няма да имаш деца”. Когато имаш ендо, гинекологичните прегледи стават почти ежемесечно занимание и можеш да чуеш всичко, което лекарите знаят или не знят за ендометриозата. Тогава не осъзнавах какви щети ми нанасят, казвайки ми, че няма да мога да имам деца. Възпитана съм да не отдавам излишно внимание и да не драматизирам здравословните си проблеми, да не споделям с приятели и близки болката си. Вътрешно обаче винаги съм знаела, че аз ще бъда майка, по един или друг начин.

Да бъда майка...

10 години живеех в мир с ендометриозата – аз градяща кариера, пътуваща по света, забавляваща се с приятели, с много партита, а тя приятно заглушена с хормони, докато един ден не реших, че е време да я срещна лице в лице. В 30-те ми години се случиха и хубави, и не дотам приятни събития – това бяха годините, в които открих хомеопатията, а след нея и силата на храната, детокса и ползите от веганството, но беше и времето, когато преживях спонтанни аборти и трябваше да свиквам с мисълта, че може би никога няма да имам дете.

През 2007 г. реших да сложа край на хормоналната терапия и да се погрижа за тялото си по друг начин. Благодарение на един специален за мен човек се отдадох на лечение с хомеопатия и билки и забравих за хормоните. За жалост болките се върнаха с пълна сила, но учудващо за мен нямаше други по-сериозни последствия от спирането на хормоните като кисти и сраствания. Добрата хомеопатична практика ме вдъхнови да запиша и курс по класическа хомеопатия през 2011 г., а след това и курс по медицина в НСА София. Хомеопатията беше онова, което ми даде голямо разбиране за човешкото тяло, а правилните книги и хора просто идваха едни след други.

През 2009 г. срещнах човека, с който исках да създам деца (и все още искам) и през 2011 г. чудото се случи. Бях бременна. За кратко. Помня все още много ясно случката в един 8-мартенски ден как аз чакам пред гинекологичния кабинет, за вторичен преглед (след като вече са чули пулс на ембриона преди 2 седмици), моят мъж пристига с един огромен букет лалета, влизаме в кабинета, лягам на масата и се чува само тишина. Няма пулс. Няма живот. Стоях там и не можех да мръдна. Имах усещането, че съм в сън и че ей сега ще се събудя и всичко това ще приключи. Не помня как съм излязла от там, помня само, че след това дълго плаках и чаках деня, в който ще направят абразио и ще премахнат вече мъртвия ембрион от мен. Кошмарът на цялото преживяване не може да се опише с думи, болките, упойката, периодът след това. Лекарите не преставаха да ме уверяват, че това е нормално, и че ще забременея пак и тогава всичко ще е наред.

 

Само, че забравяха една съществена подробност – ендометриозата. Защото втората бременност дойде отново, 6 месеца по-късно и тогава се случи същото, само че абортът беше спонтанен в 6 седмица. Бяхме се върнали току що от Индонезия от нашия honey moon, тъкмо бях разбрала, че съм бременна, но знаех, че нещо не е както трябва. Имах силни болки в кръстта, които отиваха към десния ми крак и болки ниско долу в корема. Знаех, че не е нормално да боли така когато си бременна. Но и тогава лекарите не обърнаха внимание на тези сигнали. До деня, в който не отидох в болницата вече с прокървяване и ми потвърдиха, че това е спонтанен аборт и нищо не могат да направят за мен. Отидох в друга клиника, за да потвърдят мнението, а там дори излязоха с още по-стряскаща диагноза – извънматочна бременност. Обясниха ми как трябва да се оперирам веднага, как трябва да ми премахнат тръбата и всичко да приключи набързо. Помня, че стоях в един коридор на болницата сама, чаках поредното изследване и плачех. Нямаше никой, беше пусто и някак странно тихо. Не помня колко време съм стояла там, помня само че се появи една жена-лекар, която ме попита защо плача и аз й разказах всичко. Тогава тя ме прегърна, по онзи майчински начин и ми каза, че всичко ще бъде наред и че може би нещата не са така както изглеждат. Тогава се изправих и излязох от болницата, с ясната идея, че може и да застрашавам живота си ако наистина се окаже извънматочна бременност, но вътре нещо в мен ми казваше, че това не е вярно. Прибрах се вкъщи и още в същия ден ми дойде цикълът, с познатите болки и неприятни симптоми. Нямаше нищо непознато като усещания, само тъпото чувство за празнота.

Очевидно нещо не беше наред. Втори аборт в една и съща година, но лекарите нямаха представа какво се случва. Никой не намеси дори ендометриозата в този момент. Вторият аборт беше за мен още по-травмиращ, защото освен, че беше свързан с най-непоносимите болки, които съм имала някога, но и с усещането, че съм повредена завинаги, дефектна и затвърдиха усещането ми, че може никога да не успея да имам дете.

Най-странното е, че винаги вътре в себе си съм знаела, че аз ще мога да забременея и ще бъда майка. Енодметриозата никога не е била фактор за мен. През годините дори не съм се замисляла каква роля може да изиграе болестта, въпреки, че лекарите ми повтаряха, че няма да имам дете никога. Като че ли не ги слушах, но дори и да ги бях послушала, те нямаха решение за мен.

По дългия път наречен "Ин витро"

И така, след вторият аборт се стигна и до репродуктивна клиника и въртележката се започна. Хиляди изследвания - генетични, имунологични и др., купища пари и никакво решение. Никой нищо не сподели отново за ендометриозата и за възможните ефекти от нея – проблемите с имплантацията, износването и т.н. Очевидно беше, че нямам проблем със забременяването, но като че ли износването на едно бебе не беше приоритет за репродуктивните клиники. Третата ми бременност доказа това, тъй като след 3 години разходки в репродуктивните клиники, аз отново забременях, отново спонтанно и този път бях решила да взема мерки навреме. Бях в 5 седмица, отново разбрах рано за бременността и бях сигурна, че лекарите ще се погрижат ако нещо не е наред. Отново се появиха болки и леко зацапване, но доста по-слаби и реших, че трябва да отида в болницата. Там потвърдиха бременност, но тъй като беше прекалено рано, не видях плоден сак и ми казаха, че трябва да изчакам. Споделих им за предишните преживелици, те знаеха цялата ми история, но отказаха да направят каквото и да било. Просто ме изпратиха вкъщи, с обезболяващи и една инжекция Хориомон и дори изказаха мнение, че най-вероятно е биохимична бременност. Краят на цялото нещо е ясен.

Бях много гневна. На лекарите, на себе си, на целия свят. Смених поредната репродуктивна клиника с надеждата, че някъде там има лекар, който знае какво прави. През 2016г. по съвет на моя приятелка посетих и клиника в Истанбул, Турция. Всички твърдяха, че там са богове и успеваемостта им е много висока. Този съвет получих и от мой познат – лекар, който също ме насочи към Турция и каза да не си губя времето в България. Турците бяха категорични, че трябва да се премахнат и двете ми тръби и чак тогава да се подложа на инвитро. Изпратиха ме вкъщи и ми казаха да не се връщам при тях ако не съм отстранила тръбите си. Разбира се нямах такива очаквания за срещата си с тях и имах огромни съпротиви да направя това, което ми казват. На следващия ден, вече в България, разбрах, че баща ми е тежко болен и светът ми се преобърна наопаки. Фокусът беше сменен за секунди и посветих цялата 2016г. в грижа за баща ми и в борба за живота му. И мисля, че това ме спаси от операцията за премахване на тръбите ми, защото в последствие се оказа, че нямам нужда от подобна интервенция. Помня, че майка ми също беше много против тази операция, тъй като тя е имала подобен опит. След като ме ражда, няколко години по-късно получава усложнение, предизвикано от кисти и на двата яйчника и й биват отстранени един яйчник и половината от другия, както и една тръба. Резултатът от това освен безплодие на 23 години е и ранна менопауза на 40 години. 

Уроците

Понякога през негативните преживявания има урок или нещо по-добро, което следва, но не го виждаме в момента, защото фокусът ни е върху неприятностите. И с мен беше така, но сега съм благодарна, че не направих тази операция. През 2018г. направих диагностична лапароскопия, която потвърди отново ендометриозата, но отхвърли хидросалпингс в тръбите, който турците подозираха. Все още няма бременност, нито спонтанна, нито чрез метод на асистирана репродукция, но започвам да гледам на този опит по друг начин. През дългите години на безплодие открих много неща за себе си и се промених. Разбрах колко е важна храната и че ние сме това, което ядем. В продължение на години експериментирах и наблюдавах как се чувства тялото ми. Спирах за определени периоди млечните продукти, захарта, глутена, месото, прекарвах дни и седмици в гладуване, пиене на отвари и сокове, правих детокс по пълнолуние, 20 дни суровоядствах, назначих си и режим с добавки, с които успях да овладея до някаква степен болките от ендометриозата. Изпитала съм и схемите на гладуване на д-р Гайдурков, акупунктурата и аюрведата. Истината е, че вече съм друг човек. Да, ендометриозата е все още мълчаливата ми съквартирантка, но се научих да живея в мир с нея и лека-полека да заглушавам опитите й да си извоюва място в тялото ми. Научих се да познавам сигналите на тялото си, какви храни му влияят зле, кога имам нужда от почивка, кога трябва да се движа повече и т.н. Открих, че през болестта се научих да се грижа по-добре за себе си и за другите жени с ендометриоза и репродуктивни проблеми. През годините на експерименти с алтернативни терапии прекарвах много време в четене на чужди източници по темите за женско здраве и ендометриоза, тъй като в България липсваше адекватна информация по тези теми. И днес такава информация все още липсва и обществото ни повече от всякога силно се нуждае от добри и надеждни източници по темите за женско здраве.

Това, което знам със сигурност, е, че грижата за тялото и индивидуалният подход трябва да бъдат поставени на първо място. Винаги съм адмирирала лекари, които подхождат с разбиране към личната история на човек и гледат на теб като на едно цяло. Надежда за дете винаги има, особено когато твоята същност знае това. Защо си избираме обаче трудностите по пътя все още не знам.

Вярвам, че всеки човек трябва да има здравна култура и да преценява кое работи за него и кое не. Също така вярвам, че цялостният подход към тялото е това, което има значение и прави разлика. Силно вярвам, че не е далеч времето, в което холистичният подход към тялото ще е онова нещо, което е нормално за обществото, и традиционната медицина и практики като хомеопатия и натуропатия ще спрат да кръстосват шпаги, а вместо това ще протегнат ръце в името на общото облаго. За мен т.нар. алтернативни практики не са алтернатива, те са новото нормално и е време да погледнем на телата си в цялост.

Бих искала да дам приоритет на две много важни неща, които открих за себе през опита си с ендометриоза и репродуктивни проблеми. Годините мълчание, прикриване на болестта и липсата на информация не са ми помогнали, а дори напротив. Ако можех да дам съвет на всяка жена, която сега диагностицират с ендометриоза, бих казала: Не премълчавайте болката, не се свивайте, не възприемайте мъжки маниер за справяне с проблема. Търсете подкрепа, информация и се погрижете за себе си. Наблюдавайте се, създайте си навици да прекарвате време със себе си, откривайте се, защото само това е начинът да си помогнете. Никой не знае повече за тялото ви от вас самите! Дори и лекар с 20 години опит не може да каже по-добре от вас какво усещате и от какво имате нужда. Не спирайте да търсите точния специалист за вас и се информирайте за всяко предложено лечение.

Второто прозрение, което имах за последните няколко години, е, че болестта е път и колкото по-скоро приемем телата си такива, каквито са, и прегърнем себе си, толкова по-скоро ще излекуваме душите си. Не обичам да казвам, че се боря с някакъв физически проблем, защото винаги има причинно-следствена връзка за появата му. Годините обучение по хомеопатия и медицина ми дадоха именно тази гледна точка. Случайни болести няма. Сами носим отговорност за физическото и емоционалното си здраве и само от нас зависи да поемем отговорност за това как искаме да продължим – да бъдем вечните drama queens, в плен на ендометриозата или обичащи се, радващи се на живота хора.

За финал...

И за финал мога да кажа, че детето вече не е фикс идея. Започвам да приемам идеята, че е напълно възможно да не бъда биологична майка, ако Бог е отредил така. Осъзнах, че каквото и да правя, каквито и методи – традиционни и нетрадиционни да предприемам, ако те не водят до резултат дълго време, отивам в другата крайност – насилие над природата. Вече дори мисля, че изкуственото осеменяване и всеки друг неестествен опит за зачеване представлява всъщност доста травмираща процедура, водеща до потискане на процеса, който се опитва да предизвика. Напълно осъзнавам факта, че има стотици жени, които имат своите деца, благодарение именно на тези изкуствени методи, но не съм сигурна дали съм готова да платя висока цена, а именно цената на здравето. Със сигурност някой би казал, че ако искам да бъда майка, трябва да бъда готова да жертвам много от себе си и да не се отказвам по пътя, но изниква един въпрос – едно дете ще има нужда от здрава майка, майка, която да бъде денонощно до него и да даде най-доброто от себе си за него. Питам се след толкова много изкуствени процедури остава ли здрава една жена? И едва ли някой може да ми отговори. Защото понякога последиците идват със закъснение.

Ако повече жени можеха да се свързват със своето вътрешно аз щяха да си задават правилните въпроси навреме и да изучават себе си. Но това е път, и избор.

Благодарна съм на Бог, че все още ме води смело по пътя и ми изпраща правилните хора и все още мога да чувам себе си.

© 2018 by Vanya Stoycheva&Marya Georgieva | Общи условия